(От ляво надясно: Христо Силянов, София Малиновска-Силянова, Тодор Добринович, Антон Страшимиров, Стефка

(От ляво надясно: Христо Силянов, София Малиновска-Силянова, Тодор Добринович, Антон Страшимиров, Стефка Страшимирова, Михаил Герджиков, Пейо Яворов, 1904 г.)

Основни черти на националната ни логика на психиката

Нашето съмнение в издръжливостта на народа ни, от една страна, и възторженото прехвалване на делата му, от друга, идат от едно главно подвеждане, което се крие в самите нас, неговите ръководители. Ние не търсим своя народ в самите себе – в душите си, в характера си, в кръвта си, в своя характер, – а го търсим някъде вън, в някакъв незнаен за нас човек, в „ индивида на българската навалица ”.

Такова мнение у ръководителите на един народ срещаме единствено в Русия, където само се влага в понятието интелигенция някакво разделяне и късане на едната и съща плът. А нещо сходно е неприемливо даже в страни като Германия, където и до момента се отличават благородници от навалица. Пък у нас то основава неестественото състояние – едни да се усещат встрани от вихъра на действията и с тържествеността на олимпийци да редят хвалби или ругатни за другите – незнайните други, които с гърдите си чертаят съдбините на поколенията.
А който не е бягал от народа си през трите поредни наши войни, той ще да е претърпял, видял, срещал и чул всичко належащо, с цел да е явен и прецизен в преценката на своя народ – преценка, постигана през сами себе. Днес, след такива бурни и всестранни проявления на българина като човек, жител и боец – през днешния ден, споделям, в действителност не е мъчително да налучкаме една основа за наша национална самопреценка.
Коя е тя?

Немците – офицери и бойци – приказват доста за политика, за минало и бъдеще на народите, за особените достолепия – свои и на другите си съперници, за тежестите на войната и за неизвестностите на утрешния ден. И в случай че те у нас наподобяват така безмълвни, то не е единствено тъй като не си разбираме от езика, а тъй като ние, българи и немци, като нации сме на прекомерно разнообразни стъпала на историческо развиване.

Малко би трябвало, с цел да се схване тази разлика. Ние, българите, горещо търсим да убедим и себе, и света в нашите военни качества и върху правата си над известни земи, които ни бяха лишили предходните ни съдружници. Прочее ние потвърждаваме превъзходствата си и още – непорочния блян, който преследваме: национално обединяване. И приказваме ние извънредно на тези две тематики – вдъхновители на нашата бойна подготвеност. Като че ли светът не е проглушен с тях от нашите дела…
Как снизходително се усмихват германците на тази ни доверчивост! Но и те имат такава, на която ние обаче не се смеем, а се учудваме. Немецът приказва не върху качествата и правата на немския народ – тези работи са предходна история за него. Той значимо, строго и безапелационно пояснява друго – дига пръст и като ви гали със светлия си взор, реди:
– Aber завладяхме Белгия… заехме прилична част от Франция… отнехме Полша и Галиция от русите… прогонихме Англия от Дарданелите… Сега с вас прегазихме Сърбия, Черна гора и Румъния… А ето, наказахме и Италия. Aber – в година и половина – wir haben gut gearbeitet, nicht? (ние добре поработихме, нали?).
Цял свят е изумен от страшната мощност на Германия, а тези грамадни наивни прусаци лепят коляно о нашето и се мъчат да ни убедят не че са чудодейци, не, ами… че са добре поработили до момента! Кажете го, привършили са половината си работа, та… ще довършат някак и другата половина, добър е господ…

Ние, българите – хората на кървавия труд, на работата, и хората на мрачно съмнение в ориста, на песимизма, – ние през днешния ден приказваме единствено за популярност и за право, а немците – хората на всесветско въздействие и на всесветска мощност, те идат да ни подсещат единствено за работа.
Не сме ли ние изместили основата на своето публично самочувство, а оттова и основата на националното ни самоопознаване, на нашата племенна самопреценка? Не сме ли ние зашеметени от вихъра на събитията и заради назадналост не сме ли се отклонили от съответни за националния ни дух път на развиване, на последователност?

Не бива да се съмняваме във високата морална стойност на възторга, който ни въодушевява в кръвопролитните войни от пет години насам. Но и не трябва да забравяме, че един калeн в изпитни народ като нашия, със здрав смисъл и с стоманен пестник – че подобен народ не възприема венцехваленията: те му са непознати, не хранят душата му, дори го довеждат до жлъч и лекомисленост в самата работа. И още – не би трябвало да забравяме, че българинът, така злощастен в своята история, подобен в политическата си орис pechvogel, както споделят немците, че той не се отърсва от негативните си качества с ругатни и намаления или посредством затвори и присъди. Наопаки, хулата – ниското обмисляне на моралната му мощност – ще го хвърли в отчаяние и в равнодушие. С ругатни и неприязън ние бихме заставили българския народ да понася и най-непоносимото, само че не бихме го въздигнали до съзнателна устойчивост.

Нужно е да сме наясно с народа си посредством своята душа и да откриваме пътищата на българското бъдеще с обич и религия, като такива на нашето персонално бъдеще.
Българите в хилядагодишната си история все ще да са показали едни постоянни черти, които – документирани – биха и в този момент служили за пунктуване контурите на националната ни логика на психиката.

Общи черти

Двойното иго – под гръцката черква и под турската страна – е упражнило известно въздействие върху характера на народа ни напълно. Поради абсолютния теократизъм в турския държавен строй гръцкият патриарх последователно се е оформил освен като църковен глава на православните християни в Европейска Турция, само че и като техен светски глава. Така за българите в Турция се е основало второто иго – под гърцизма. И при националното ни възобновление в ново време кървавите пристрастености, които са били поддържани от нашите въстаници в планините, се пренесли в самите черкви: не се е смятало за неприлично да се бият попове и владици, щом те са гърци… Така у българите се е потъпкало и това съкровено чинопочитание, което се насажда от църквата край религиозния мистицизъм и в което се корени началото на всеки пиетизъм и на всяко схващане за човешкото безличие измежду безкрая на вселената. Това събитие, при наличната културна назадналост изобщо на всички нации в Турция, е основало у българите други две черти: 1) къса мисъл, отблъсната от всяка замечтаност (от философия и от мечтателни построения), и 2) плитко чувстване на персоналното достолепие (липса на мярка за приличие).

С дадените горе четири общи негативни черти българите сочат през днешния ден твърде невъзпитани и противни дебелаци. А новото време – огромното колело на европейската цивилизация – пристигна да покруси и нашия древен обичай, който – колкото и задушаван от двойното иго през епохи – криеше богат източник на понятия за чест и възпитание у един народ с блестящо минало.

А едно зло не иде единствено. В националните маси взе връх общото негативно в българския темперамент: раздуха се неналичието на взаимно тачене и на скрита враждебност към всяка власт, та се разголи късата българска мисъл. Така отричането, от една страна, на властници и управници, а, от друга – на философи и идеалисти, докара до отказване на концепция и чест, та у българите взе връх плиткото чувстване на персонално достолепие, т.е. липсата на мярка за възпитание. И тъмни демагози пристъпиха умишлено да спекулират с общите наши негативни черти; те сътвориха внушителна организация в селските маси с главно начало: да не се одобряват в нея образовани хора… Интелигенцията биде оповестена за безхарактерна, отхвърли й се всяка креативна роля, а очебийното, основано към този момент положително от творчеството на образованите ни хора, се клеймеше като плитко и спекулативно подражаване.

Защото в мъчителния развой на обновлението у нас и преди не еднъж проблясваше една позитивна линия у народа ни, която изкупва всичко друго: българинът не е лекомислен и по мощ на това освен инстинктивно, само че и умишлено се опълчва против рискови подхлъзвания у близките си.
Първият огромен гражданствен скандал (престъпна далавера с публични суми) се разкри в миналото в Свищов (вратата на Мизия тогава за към Запад). Потресе се всичко живо в региона и злото се задуши в зародиш: и до през днешния ден Мизия е най-запазена от разтление (изключение правеше Плевен като нововъздигнат и по тази причина гражданствено нециментиран още център). Острият цивилен крах в Тракия издаде своя краткотраен и характерен темперамент с това, че таман Тракия издигна освен най-характерни държавници, само че и плеяда най-крупни фигури в македонските революционни битки: Дядо Марко Лерински (Георги Иванов от Котел); Кръстю Асенов и Чудомир Кантарджиев от Сливен, Михаил Герджиков, Мерджанов и Орлов от Пловдив; Нунков от Чирпан; Гарванов, Дечев, Васил Попов и Жеков от Стара Загора; Гешанов от Панагюрище; Таню Николов от Хасково; Кондов, Равашола и Воденичаров от Бургас. А Западна България, нашите шопи, малко се обзеха в действителност от обновлението, само че и по никакъв начин не се засегнаха от разтлеене. Струва да се запомни нещастието на един секретар-бирник в Царибродско: индивидът проигра на комар незначителна общинска сума и по японски образец (това беше през руско-японската война) си извърши харакири.

Щом се вгледаме близо в себе си, даже когато си турим най-черни очила, не можем да не признаем за съществена наша черта строгост и сериозност.
Ние нямахме благородници, а в освободителните битки събитията отбиха встрани заможните ни пластове от турско време. И обществото у нас се управлява към момента единствено от образованите хора, които нямат никакъв различен капитал с изключение на знанията и качествата си. При тоя ход на нещата естествено беше за всяка социална бъркотия виновността да падне върху „ интелигенцията ”. И във фазиса на рисковото обновяване нея хулихме и очернихме ние. Между това двете най-многобройни корпорации от българските образовани люде – учителството и съдиите – се държаха в самия кипеж на нравственото поражение по този начин, че в действителност биха правили чест на всяка страна. Ще си спомните: в ония години един гимназиален шеф се изхитри да продаде на учебната библиотека своята вехта енциклопедия – направи „ гешефт ” на държавна сметка… Пламна и възбуя цялото учителство в страната: свикаха конгрес и с стремглав звук изгониха прегрешения шеф из средата си. Нима това озлобление у 10 000 образовани българи не се дължеше на очевидното предпочитание у тях по този начин да се постъпва с всеки безхарактерник.

Учителите и съдиите са най-широкият пласт от нашите образовани хора. И горната илюстрация е задоволителна, с цел да махне черните ни очила. Но изводите от тази илюстрация не трябва да бъдат прекомерни. Ние – учени и елементарни – в своята културна назадналост не може да не сме тромави. Най-добрият български елементарен служащ, като изключим присъщата му трезвеност, стои по-долу от най-обикновения елементарен европейски служащ. А същото е с нашия човек от всички публични стъпала. Значи същото е и с образованите ни хора. Нам липсва още психична просвета.
Но през днешния ден имаме данни, с цел да се убедим, че въпреки да сме най-новата страна в Балканите, у нас въпреки всичко е доста повече творено в даден интервал, в сравнение с да вземем за пример у най-богатата из прилежащите ни страни – в Румъния. 

Прочее в интервал от 40 години България в Добруджа е преварила остарялата и богата Румъния по всичко: в съществени и професионални учебни заведения, в скотовъдство, в рационално земеделие и в съвременни пътни известия!
При наличността на такава трескава креативна активност да виждам въпреки всичко селските ни маси обзети от неприятната българска линия на нетачене, неценене, на общо отрицателство и от липса на мярка за възпитание – това към момента е обяснимо: приобщеното неприятно в характера на народа ни през дълги епохи двойно иго не така елементарно ще се в профил. Но фактът, че същото демонстрираха и най-първите представители на нашите образовани пластове, демонстрира и открива колко дълбоки са у нас негативните общи черти, които ни са придадени от последните кървави епохи.

Когато в „ Бай Ганьо ” всеки от нас откриваше парченце от себе си, из няколко софийски салони се разнасяше някакво старинно съветско книжле, в което се разказва по какъв начин един съветски мужик „ тръгнал из Европа ”. И българи с висше обучение отсичаха: „ Тю, бре, и „ Бай Ганьо ” не било наше! ” А когато Ботевата балада „ Хаджи Димитър ” се пееше към този момент дори от родопските помаци като българска национална ария, тогава един огромен наш стихотворец излезе в печата да потвърждава, че Ботев заел тази си балада от италианска такава… Не бе мислимо един огромен стихотворец и изобщо не е мислимо образовани хора да не знаят, че поетическите сюжети са притежание на живота, а не на създателите и че на идентични такива са се спирали – и са ги обработвали – голям брой създатели. Горната непристойност се дължеше на общите у нас неприятни черти: липса на взаимно зачитане, занемаряване потребния за всяко общество асортимент от даровити хора и елементарно прекрачване мярката на възпитание.

От: „ Книга за българите ”, Антон Страшимиров (със съкращения), изд. Сибия
Снимка: ОА Public domain